Глупост.NET

Министърът излезе и погледна небето. То беше тъмно, забулено от ниски сиви облаци, които всякаш искаха оставката му. Натъжен той погледна в краката си. Стори му се че напуканите плочки го гледат обвинително и също искат оставката му. Разочарован той тежко поклати глава и се отправи към работното си място. Врата на кабинета му се отвори трудно и изглежда че се опита да му каже нещо със скърцането си. Нещо свързано с оставка. Дори и чашата пълна с любимото му уиски не помогна – стори му се че кубчетата лед го гледат с настойчиво очакване. Очакване да подпише нещо. Нещо като оставка. Ядосан той остави чашата и вдигна слушалката на телефона. Странно, вместо познатото “ти – тии” на пряката линия до премиера се чуваше непознат звук. Нещо като “остави – остави” или “подпиши – подпиши”. Разочарован той остави слушалката и отиде до прозореца. Погледна през дебелото стъкло и не видя никой. Площадът беше празен. Нямаше тълпа, нямаше демонстрация, нямаше разгневени протестиращи. Сякаш с отсъствието си хората искаха да му кажат: “ето нас ни няма, време е да те няма и теб”.

Trackback URL