Сцена 1:
Малка, задимена стая. Скромен интериор, пред червено, изключително похабено бюро седи мъж. Той е плешив, на около 55 години, в едната му ръка има цигара в другата държи полупразна чаша скоч. На бюрото пред мъжа лежи пишеща машина “Continental”, буквата “o” в името липсва.
Мъжът оставя цигарата, изпива на екс остатъка от скоча и поставя нов лист в машината. Започва да пише:
Глас зад кадър:
“Виктор отвори вратата и влезе в бара. Лъхна го миризма на дим, алкохол и…”
Сцена 2: (Романът)
Опушен бар, наоколо звънят чаши. Носи се фонов шум от бърборенето на много хора. Добре сложен мъж с шлифер и широкопола шапка седи на вратата и оглежда присъстващите. Погледът му е търсещ. Видимо разочарован сваля шапката си и се запътва към бара. Сяда на един от високите столове и подвиква на бармана:
- Теди, голям скоч с лед.
Набит, изцяло плешив барман с две обеци се приближава с чаша в ръка.
- Как вървят нещата, Виктор?
- Прилично. Да си виждал Марлийн?
- Не и днес.
Сцена 3:
Мъжът издърпва листа от пишещата машина и го къса на две. Пуска го на земята.
- Мамка му!
Отива до малката кухня и си налива алкохол. Няколко секунди гледа пълната чаша, после сякаш размисля и се връща в стаята с бюрото. Сяда. Вади от чекмеджето нов лист и го поставя в машината. Вдига ръка, за да удари първия клавиш, когато рязък телефонен звън изпълва стаята. Мъжът става рязко и столът отхвръква назад. Вдига слушалката на черния телефон до вратата.
- Да?
- …
Лицето на мъжа придобива много изплашен вид. Ръката му стиска слушалката и кокалчетата му побеляват.
- Разбира се. Ще бъде готов.
- …
- Да, до утре ще го завърша, сега пиша епилога.
- …
- За мен също е удоволствие да работя с… Ало?
Мъжът поставя внимателно слушалката и отива в кухнята. Взема напълнената преди чаша и я изпива на един дъх. Ръката му трепери. Сяда на бюрото и усилено започва да трака на машината:
“Виктор допи уискито и разби празната бутилка пред вратата на бара. Бръкна в джоба си и усети хладния метал. “Сега ще им покажа!”. Ритна вратата…”
Сцена 4 (Романът)
Вратата на бара се отваря с трясък. В рамката се появява Виктор, леко олюляващ се. Едната си ръка държи в джоба. Пияният му глас се извисява над всеобщата глъчка:
- Марлийн! Къде си?! Тръгваш с мен!
Барманът хвърля укорителен поглед към Виктор.
- Марлийн! Не ме карай да върша глупости!
- Няма я тук, Виктор. – барманът пристъпва на пред стиснал бейзболна бухалка в ръцете си.
Виктор изважда ръката си от джоба. Държи револвер.
- Скрил си я от мен! Веднага я доведи, Теди!
- Виктор, успокой се. – барманът отстъпва леко назад.
Револверът се върти неопределено сочейки произволни хора, а Виктор продължава да крещи:
- Марлийн! Марлийн!
Сцена 5
Мъжът смачква и този лист и го пуска на пода при скъсания. Мърмори:
- Кой ме накара да се захвана с това, по дяволите. Пликове в пощата, поръчки без обратен адрес, тайнствени гласове по телефона. За какво ми трябваше?
Пали цигара. Отива до прозореца и отмества завесата. Сив град, сива улица и сиви хора. Късен следобед, по улицата минава сив, очукан “Буик”. Тиктакането на часовник започва да се откроява в стаята. Мъжът гаси фаса в рамката на прозореца и отново сяда пред пишещата машина.
“Виктор облече шлифера си и пъхна връзката ключове в джоба…”
Тиктакането на часовника става все по-натрапчиво.
“Таксито, което бе поръчал вече го чакаше пред входа.”
Мъжът спира да пише и поглежда часовника, висящ на стената. Лицето му се изкривява в грозна гримаса.
- Млъквай! Мамка ти, мамка ти!
Запраща стъкления пепелник по часовника, който с трясък се стоварва на пода, но продължава да тиктака. Мъжът става и отива в спалнята. Вади солиден куфар и започва да го пълни с дрехи. След няколко минути куфарът е вече натъпкан. Мъжът тича из стаите и тъпче разни неща по джобовете си. Отива до телефона и набира номер. По средата се отказва и натиска вилката. Набира друг номер. Трясва слушалката.
- Я вървете по дяволите!
Връща се в спалнята и затваря пълния куфар. Вдига го с мъка и прави крачка. На вратата се чука. Мъжът изпуска куфара и дрехите се разпиляват по пода. Чукането се повтаря. Бавно, спокойно, но някак настоятелно.
Вратата изскача от пантите. В рамката стои Виктор, с бежов шлифер и шапка, пъхнал ръка в джоба си. Мъжът побледнява и започва да отстъпва назад.
- Ти… Ти си…
Спъва се в разпилените на пода дрехи и продължава да пълзи назад.
Виктор спира. Гласът му е дълбок и говори бавно.
- Погледни се, ти си една отрепка. Не притежаваш и капка талант. Пропиля го, а сега продължаваш да пилееш мастило и хартия. Имаше своя шанс, но го пропиля.
Виктор вади ръката си от джоба. Държи револвер.
Мъжът започва да се смее истерично:
- Ти не си истински! Аз те създадох! Аз! Не си истински!
- Ти ме създаде и аз съм такъв, какъвто ме създаде. Груб, безмилостен и циничен. А сега ще понесеш последствията. Светът няма нужда от такива като теб.
Виктор насочва револвера към пълзящия по пода мъж. Дърпа петлето. Следват шест изстрела, на равни интервали един от друг.
Мъжът лежи на пода безжизнен, а под него се образува кървава локвичка, която пълзи към скъсаните листи и ги обагря в червено. Виктор с равномерни крачки минава през стаята и взема пишещата машина под мишница. Поглежда за последен път към трупа и излиза от стаята.
Сцена 6
Огромна къща в планината. Всички прозорци светят. Обширна стая, богато обзаведена. Ново бюро от масивно дърво. На бюрото лежи пишеща машина “Continental”. Буквата “o” в името липсва.
Млад мъж говори по телефона.
- Да. Естествено, че ще успея.
- …
- Да, разбира се, три месеца е напълно приемлив срок.
- …
- Щом настоявате…
Мъжът поглежда към пишещата машина.
- Необходимо ли е да използвам точно този стар “Continental”?
- …
- Добре, разбрахме се, очаквам чека с аванса до няколко дни.
Мъжът затваря телефона и сяда пред машината потривайки ръце. Поставя лист и започва да пише.
К Р А Й 2006
Автор: Marian Slavov
Comments are closed.