Едва ли някой ще отрече, че живеем в предимно консуматорско общество. Отвсякъде ни затрупват вещи, заобиколени сме от магазини, а вече се запознахме и с понятия като mall и megamarket. Наскоро един симпатяга твърдеше, че пазаруването е религията на 20 – ти век, а магазините успешно са заменили храмовете като места за общуване с нещо дълбоко лично и сакрално – пазарската кошница.
Как се стигна дотук? Или по – скоро защо? Може би е добра идея да обвиним рекламите, които постоянно ни втълпяват “Купувай! Купувай! Купувай!”. Те са навсякъде – по радиото, телевизията, улиците а от доста време и в Internet. Голяма част от тях са изготвени от опитни специалисти в областта на маркетинга, подкрепени от психолози и статистици. Напоследък дори навлиза нова “подмолна” форма на реклама, при която на хората се въздейства без те дори да заподозрат че са изложени на нечие влияние. Естествено е голяма част от нас да се поддадат и да направят това, което се иска от тях – да купуват. Колкото могат. А когато вече не могат се появяват един куп “доброжелатели” готови да им отпуснат кредит. Между другото в момента има и няколко много силни кампании рекламиращи различни кредитни продукти – мисля че коментарът е излишен.
Според мен обаче рекламите са само малка част от проблема. Много по – тревожен за мен е фактът, че животът на съвременният човек е на практика празен. Всеки от нас усеща една дупка някъде дълбоко в себе си и се опитва да я запълни по – най лесният възможен начин, а именно с вещи. Вещи, целящи да изпълнят неговото съществуване със смисъл. Разбира се проблемът за смисълът на живота е много по – дълбок и всеки може да го реши само и единствено за себе си. Според мен по – голямото зло се корени във факта, че повечето хора избират най – лесният начин за разрешаването на този проблем. Да се отиде до магазина е много по – лесно отколкото да се видиш с приятели. Всъщност вече дори не е необходимо да се ходи до въпросният магазин – всичко може да се поръча online. За какво ти е да търсиш сродни души или може би голямата си любов, при положение, че с едно цъкване на мишката можеш да си поръчаш нов laptop или iPhone? Защо да полагаш усилия да се сприятеляваш след като в рамките на един час можеш да получиш новият си DVD player заедно с последните Hollywood – ски бози? Какъв смисъл има да завързваш дружески отношения със съседите си, когато можеш в продължение на години да общуваш с “Незабравимата”, “Неповторимата”, “Незаличимата”, “Неопетнимата” и всичките й мексикански колежки? За какво ти е да излизаш когато всичките ти приятели са в ICQ и Skype? Нима Слънцето е по – хубаво от един чисто нов XX – инчов монитор? В крайна сметка звукът на вятъра не е ли само бледа имитация на домашната HiFi система?
Не знам за останалите, но за мен започващата пролет е подходящо време да забравя за вещите и да се върна при Слънцето и хората (стига все още да има такива) .
Comments are closed.