Преди време братята Стругацки обясняваха колко е трудно да бъдеш бог. Не по – лесно е да имаш blog.
Преди време, когато нямаше Internet и свобода на словото определено имаше много неща, които си струваше да се кажат. Всъщност хората бяха готови на всичко за да ги изразят, за да не ги държат стаени в себе си. Тогава имаше самиздати, брошури по стълбове и стени, дори надписи крещящи на света какво мислим за него. След това се появи нещото наречено blog. Изведнъж стана много лесно за всеки да каже, това което иска и то на когото си иска (или поне на тези, които го четат). Без цензура, без ограничения, дори без изискване за грамостност. Някъде по това време хората осъзнаха, че всъщност няма какво толкова да кажат.
Този blog се списва от точно такива хора. Ние сме съвсем обикновенни. Работим също като вас. Също като вас се прибираме изцедени и също като вас единственото, за което мислим са леглата или някое филмче, което да разреди напрежението натрупано през деня. Може би имаме малко оригинални идеи, защото работата изцежда и последната ни капка оригиналност, защото се раздаваме напълно там и след това не остава нищо за въпросният blog. Може би сме решили че в България няма смисъл човек да изразява гражданска позиция, защото досега не е имало, а и едва ли ще има случай някой да бъде чут…
Всъщност дори и този post ще потъне в небитието на един малко посещаван site, но може би аз ще се почуствам малко по – добре след като изразя мислите или по – скоро безмислието си. Може би точно това е целта на blog – овете като цяло, а може би съм графоман. Не знам и не ме интересува. Publish!
Comments are closed.